Тайната вечеря

Събрах най-близките – една дузина.
До ръбчето напълних всички чаши
с христова кръв – червено тежко вино;
разчупих хляба...
Тази нощ бе наша.

Сбогувах се със тях.
Бях стигнал вече
последния завой и виждах края.
Как бях отишъл толкова далече?
Как щях да продължа напред?
Не знаех.

Мълчах на масата.
И те мълчаха.
Бе сладък хлябът. Виното – горчиво.
Събрал ги бях под топлата си стряха
да се простим.
Защото си отивах.

Налях отново. Пиха. После още.
А виното бе силно и коварно.
Петли пропяха – значи полунощ е,
потайна доба, тъмна и невярна.

Да се простим.
Изглеждат уморени,
ще ги обори сън, ще спят до късно.
Така е всъщност по-добре за мене –
без плачове от тях ще се откъсна.

И станах.
Но предчувствие ме сепна,
пристъпих с разтреперени колене:
дванайсет побелели, достолепни
мъже за миг се скупчиха край мене
и всеки бързаше да ме прегърне,
да ме целуне братски по устата.

Опитах се очите им да зърна –
нали един от всички бе предател.

Но бяха потни мъжките им длани,
кесиите им от сребро тежаха
и аз разбрах: онези, дето храних
не само тая нощ под мойта стряха,
отдавна бяха ме предали вече!

Едва ли изборът им бил е труден –
преди да седнем, аз съм бил обречен:
вечерял съм с дванайсет стари Юди.

Сега ме чакат Via Dolorossa,
венецът трънен в края на живота...
Но всеки има кръст. И той го носи,
дори да не пътува към Голгота.

Разсъмва.
Иде стражата за мене.
С дванайсетте ще тръгна през полето.
Но там цъфтят, от мене посадени,
дванайсет
трепетликови
дървета.