Гръмотевица

...И слиза ранен сипкав мрак над мене,
и пада звънка тишина.
                Дали
небето, с черен облак пребрадено,
ще се разплаче? И ще завали?

Продрано като глас на тютюнджия
внезапно кашля падащият здрач.
Гърми над нас. Ще трябва да се крием
от мократа тъга на тоя плач.

Едреят гръмотевиците, тътнат,
но ти от този гняв не се плаши –
гърмът е само тишина по-плътна,
която не умее да руши.

Руши светкавицата. Пада стръвно
на син зигзаг по облачния ръб.
Улучва най-високото. Безкръвно
убива правия.
                А удря в гръб.

Пази се от светкавицата бяла
със остри лакти, с електрична глеч,
макар че, щом веднъж си я видяла,
тя, значи, е ударила далеч.

О, тя не съобщава, че пристига,
тя мълком дебне в облачната нощ –
безплътна електрическа верига
с убийствена за всичко живо мощ.

Опасността е винаги безмълвна –
светкавицата впива зъб в пръстта
и цветето на злобата покълва...

...Гърмът е ехото на яростта.