Евгений Евтушенко Идут белые снеги Валят бели снег

„ИДУТ БЕЛЫЕ СНЕГИ”
Евгений Александрович Евтушенко (1932-2017 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


ВАЛЯТ БЕЛИ СНЕГОВЕ

Идват белите преспи,
пада дългият сняг...
Да си жив, е чудесно,
но безкрай – няма как.

И безследно душите
снежна орис плете,
сякаш бели отлитат
от земя към небе.

Идват преспите наши...
Ще си тръгна аз, знам,
мен смъртта ме не плаши,
не очаквам рай там.

Не очаквам аз чудо
под звезда и под сняг,
няма вечно да бъда
в този свят, няма как.

Мисля, бях ли привързан,
или грешен и лих,
от живота забързан
колко обич отпих?

Аз обичах Русия,
в нея бях, тя бе в мен,
бях в реките й сила
и в леда вледенен,

дух на кули петстенни,
дъх на бор и гори,
слушах Пушкин и Стенка,
старци мъдри добри.

Ако беше горчиво,
дълго тъжен не бях.
И дори да се свивах,
за Русия живях.

И с надежда гореща
(пълна с тайна печал),
че съм мъничко нещо
на Русия додал.

Чезне моето име,
сняг е всеки човек;
нека Рус да я има,
да я има вовек!

Идват снежни вихрушки
всеки век, всеки ден,
бе при Стенка, при Пушкин
и ще бъде след мен;

идват снежни покои,
чак до болка блести,
те и чужди, и мои
пак замитат следи.

Вечността да открия,
от надежда крепен:
щом я има Русия,
ще ме има и мен.


Ударения
ВАЛЯТ БЕЛИ СНЕГОВЕ

И́дват бе́лите пре́спи,
па́да дъ́лгият сня́г...
Да си жи́в, е чуде́сно,
но безкра́й – ня́ма ка́к.

И безсле́дно души́те
сне́жна о́рис плете́,
ся́каш бе́ли отли́тат
от земя́ към небе́.

И́дват пре́спите на́ши...
Ште си тръ́гна аз, зна́м,
ме́н смъртта́ ме не пла́ши,
не оча́квам рай та́м.

Не оча́квам аз чу́до
под звезда́ и под сня́г,
ня́ма ве́чно да бъ́да
в то́зи свя́т, ня́ма ка́к.

Ми́сля, бя́х ли привъ́рзан,
или гре́шен и ли́х,
от живо́та забъ́рзан
ко́лко о́бич отпи́х?

Аз оби́чах Руси́я,
в не́я бя́х, тя́ бе в ме́н,
бя́х в реки́те й си́ла
и в леда́ вледене́н,

ду́х на ку́ли петсте́нни,
дъ́х на бо́р и гори́,
слу́шах Пу́шкин и Сте́нка,
ста́рци мъ́дри добри́.

Ако бе́ше горчи́во,
дъ́лго тъ́жен не бя́х.
И дори́ да се сви́вах,
за Руси́я живя́х.

И с наде́жда горе́шта
(пъ́лна с та́йна печа́л),
че съм мъ́ничко не́што
на Руси́я дода́л.

Че́зне мо́ето и́ме,
сня́г е все́ки чове́к;
не́ка Ру́с да я и́ма,
да я и́ма вове́к!

И́дват сне́жни вихру́шки
все́ки ве́к, все́ки де́н,
бе при Сте́нка, при Пу́шкин
и ште бъ́де след ме́н;

и́дват сне́жни поко́и,
ча́к до бо́лка блести́,
те́ и чу́жди, и мо́и
па́к зами́тат следи́.

Вечността́ да откри́я,
от наде́жда крепе́н:
што́м я и́ма Руси́я,
ште ме и́ма и ме́н.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Евгений Евтушенко
ИДУТ БЕЛЫЕ СНЕГИ

Идут белые снеги,
как по нитке скользя...
Жить и жить бы на свете,
но, наверно, нельзя.

Чьи-то души бесследно,
растворяясь вдали,
словно белые снеги,
идут в небо с земли.

Идут белые снеги...
И я тоже уйду.
Не печалюсь о смерти
и бессмертья не жду.

Я не верую в чудо,
я не снег, не звезда,
и я больше не буду
никогда, никогда.

И я думаю, грешный,
ну, а кем же я был,
что я в жизни поспешной
больше жизни любил?

А любил я Россию
всею кровью, хребтом –
ее реки в разливе
и когда подо льдом,

дух ее пятистенок,
дух ее сосняков,
ее Пушкина, Стеньку
и ее стариков.

Если было несладко,
я не шибко тужил.
Пусть я прожил нескладно,
для России я жил.

И надеждою маюсь,
(полный тайных тревог)
что хоть малую малость
я России помог.

Пусть она позабудет,
про меня без труда,
только пусть она будет,
навсегда, навсегда.

Идут белые снеги,
как во все времена,
как при Пушкине, Стеньке
и как после меня,

идут снеги большие,
аж до боли светлы,
и мои, и чужие
заметая следы.

Быть бессмертным не в силе,
но надежда моя:
если будет Россия,
значит, буду и я.




---------------
Руският поет, писател, режисьор, сценарист, публицист и актьор Евгений Александрович Евтушенко е роден на 18 юли 1932 г. в гр. Нижнеудинск, Иркутска област. Лауреат е на Държавната награда на СССР (1984 г.) и на десетки национални и международни награди. Почетен член е на Испанската академия на изкуствата, на Американската академия на изкуствата и словесността, действителен член е на Европейската академия на изкуството и науката. Професор е в Питсбургския университет и в Университета на Санто-Доминго. Автор е на стихосбирките „Разведчики грядущего“ (1952 г.), „Третий снег“ (1955 г.), „Шоссе Энтузиастов“ (1956 г.), „Обещание“ (1957 г.), „Взмах руки“ (1962 г.), „Нежност“ (1962 г.), „Катер связи“ (1966 г.), „Идут белые снеги“ (1969 г.), „Поющая дамба“ (1972 г.), „Интимная лирика“ (1973 г.), „Утренний народ“ (1978 г.), „Отцовский слух“ (1978 г.), „Стихотворения“ (1987 г.), „Я прорвусь в двадцать первый век“ (2001 г.), „Окно выходит в белые деревья“ (2007 г.), „Счастья и расплаты“ (2012 г.); книгите-поеми „Станция Зима“ (1956 г.), „Бабий яр“ (1961 г.), „Братская ГЭС“ (1965 г.), „Пушкинский перевал“ (1965 г.), „Коррида“ (1967 г.), „Под кожей статуи Свободы“ (1968 г.), „Казанский университет“ (1970 г.), „Снег в Токио“ (1974 г.), „Ивановские ситцы“ (1976 г.), „Северная надбавка“ (1977 г.), „Голубь в Сантьяго“ (1978 г.), „Непрядва“ (1980 г.), „Мама и нейтронная бомба“ (1982 г.), „Дальняя родственница“ (1984 г.), „Фуку!“ (1985 г.), „Тринадцать“ (1996 г.), „В полный рост“ (2000 г.), „Просека“ (2000 г.); романите „Ягодные места“ (1982 г.), „Не умирай прежде смерти“ (1993 г.); повестите „Пирл-Харбор“ (1967 г.), „Ардабиола“ (1981 г.); книгите с публицистика и литературна критика „Примечания к автобиографии“ (1970 г.), „Талант есть чудо неслучайное“ (1980 г.), „Завтрашний ветер“. (1987 г.), „Политика – привилегия всех“ (1990 г.); мемоарите „Волчий паспорт“ (1998 г.), „Шести-десантник“ (2006 г.) и др. Творчеството му е преведено на над 70 езика. През 2004 г. получава високия държавен орден „За заслуги пред отечеството”. Умира на 1 април 2017 г. в гр. Талса, щат Оклахома, САЩ.