Огледален свят

И аз живея – крехък и невечен –
в един от световете, скрити в нищото...

Когато си отивам, ще е вечер,
ще дреме жар под пепелта в огнището,
луната като опнат лък ще чака
душата ми – стрела – да прати в бездната
– раззината беззъба паст сред мрака,
или бездъна пропаст многозвездна.

И аз ще отлетя в света, където
ще бъде всичко като в огледало –
земята – горе някъде в небето,
душата – жива, а безплътно – тялото.
И там, ако небето има дъно,
на дъното ще сляза сред полетата,
простора като шатър ще разпъна,
една звезда ще дръпна – да ми свети.

На Вечността реката тъмнокожа
през мрака ще тече без бряг и свършек
и от ракитата на дните може би
за въдица стебло ще си откърша,
или пък Атропа ще ми отреже
на Клото от несвършващата прежда
и аз ще изплета рибарска мрежа
и Вечността през нея ще прецеждам.

И от подмола на самото Време
огромни риби ще изплуват горе,
зелени риби с люспести кореми,
с които може би ще си говорим.
Ще ми разказват за земи далечни,
за светове възможни, но незнайни,
за оня бряг на океана Вечност,
за мъртви истини и живи тайни...

Така ще е!
Там, в нищото далечно
без брой са световете за душата,
а огледалното на миг е вечност.

Оная вечност – след мига, когато...