Свят от ъгли

Светлината угасва полека,
падат сенки, родени от здрача.
По житейската стръмна пътека,
без да виждам напреде си, крача.
Този път в тъмнината е страшен
не защото съм сляп, а защото
дебне сумрак зад ъгъла прашен;
спотаено в нощта дебне злото.

Знам че дебне, усещам го – там е
и протяга ръце с нетърпение.
Нямам щит,
нямам меч,
нямам знаме
и сред мрака не виждам спасение.
Злото чака стооко, столико;
злото дебне сторъко, стоного...
Няма смисъл за помощ да викам,
а – незрящ! – и да бягам не мога.

Злото дебне не мене едничък –
злото идва за всички ни вече.
Всеки крачи по пътя самичък,
а е здрачът лилав, и е вечер.
Все по-тъмно е, мракът е страшен.
Все по-гъсти се спускат мъглите.
Злото чака зад ъгъла прашен,
а без брой и без чет са ъглите.

Злото знае – обречени крачим.
Аз го чувам как злобно се смее.
Идем слепи, не смеем да плачем...
В свят от мрак и ъгли ли живеем?
И какво зад завоя е скрито?
И какво – в тези трудни години?
Режат гъстите сенки ъглите,
а зад ъгъла...

...Боже, пази ни!