Не дъжд ръми над мен – кърви небето
в самия край на дневната прохлада,
и вишнев залез неподвижно свети,
увиснал над реката.
И не пада,
а като алено парцалче мокро,
завързано сред клоните на бряста,
плющи.
И пак в червено светят локвите,
и са червени клоните на храстите,
и чорлавите облаци са алени
в небето, слязло ниско над градините,
и розовеят нивите разкаляни,
и Дунав свети в алено и синьо...
Високо горе сресва вятър залезен
разбърканите кичури на здрача,
и хоризонтът сякаш свети в алено,
и пада мракът алено-прозрачен.
Но ето,
духва за последно вятърът,
и сякаш онова парцалче мокро
– отвързано – изчезва в тъмнината
и някак изведнъж угасват локвите,
тъмнее брястът, облаците, Дунава,
тъмнее хоризонтът, гаснат нивите...
И в тъмното – за лека нощ целунати –
дъждът ръми,
денят ми си отива...
Залез в алено и синьо
© Copyright: Валентин Чернев, 2013
Свидетельство о публикации №113032703301
Свидетельство о публикации №113032703301
Рецензии