На внучките ми Рая и Деница
У нас вали.
Отвънка сух е здрачът,
но вътре влага мокри моя гръб –
за нещо свое внучките ми плачат
и моят свят се дави в детска скръб.
Трогателни сълзи, гореща влага,
която смешно руква изведнъж.
Момиченцата тръгват да си лягат
и ще престане този странен дъжд.
Децата вече са успокоени –
тъй доверчиви в детския си свят,
но техните сълзи ще капят в мене,
ще парят в мен и след като заспят.
Те още не познават скръб такава,
която срутва планини над нас.
И по-добре!
Дано не я познават
до сетен дъх, до сетния си час.
Децата ми все още не разбират,
че няма много дълго да са с мен,
че на земята все пак се умира,
че даже те в един далечен ден...
Не позволявам!
Всичко друго може
на този лош, неблагодарен свят,
но не децата...
Чуваш ли ме, Боже?
Децата ни са вечни.
Нека спят!
Вечност
© Copyright: Валентин Чернев, 2013
Свидетельство о публикации №113031202722
Свидетельство о публикации №113031202722
Рецензии