Иван Никитин Утро

„УТРО”
Иван Саввич Никитин (1824-1861 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


УТРО

Избледняват и гаснат звезди. Златен зрак.
Бяла пара облива ливадите.
Над кристална вода и къдрив върбалак
лее блясъци утрото алено.
Дреме тънка тръстика. Безлюден покой.
Вие поглед пътечка наоколо.
Храст докоснеш ли с рамо – росата безброй
дръзко пръска в лицето ти сокове.
Тих ветрец сред водата премрежва вълни.
Диви патици в ятото карат се.
А далече-далече камбана звъни.
От колибите тръгват рибарите,
свалят мрежи от прътите, носят весла...
Бляска изтокът, пали се вихрено.
Птички слънцето чакат, зора е дошла
и гората я гледа усмихната.
Ето, вдига се слънцето, в ниви върви,
своя сън зад морета потулило.
Над поля и ливади, над млади върби
златни слънчеви зайчета втурват се.
Рало стиснал, орач крачи, пее, оре;
за младежа и трудното лесно е...
Не скърби ти, душа! Отдъхни си добре!
С поздрав срещам те, слънчице весело!


Ударения
УТРО

Избледня́ват и га́снат звезди́. Зла́тен зра́к.
Бя́ла па́ра обли́ва лива́дите.
Над криста́лна вода́ и къдри́в върбала́к
ле́е бля́съци у́трото а́лено.
Дре́ме тъ́нка тръсти́ка. Безлю́ден поко́й.
Ви́е по́глед пъте́чка нао́коло.
Хра́ст доко́снеш ли с ра́мо – роса́та безбро́й
дръ́зко пръ́ска в лице́то ти со́кове.
Ти́х ветре́ц сред вода́та премре́жва вълни́.
Ди́ви па́тици в я́тото ка́рат се.
А дале́че-дале́че камба́на звъни́.
От коли́бите тръ́гват риба́рите,
сва́лят мре́жи от пръ́тите, но́сят весла́...
Бля́ска и́зтокът, па́ли се ви́хрено.
Пти́чки слъ́нцето ча́кат, зора́ е дошла́
и гора́та я гле́да усми́хната.
Е́то, вди́га се слъ́нцето, в ни́ви върви́,
сво́я съ́н зад море́та поту́лило.
Над поля́ и лива́ди, над мла́ди върби́
зла́тни слъ́нчеви за́йчета вту́рват се.
Ра́ло сти́снал, ора́ч кра́чи, пе́е, оре́;
за младе́жа и тру́дното ле́сно е...
Не скърби́ ти, душа́! Отдъхни́ си добре́!
С по́здрав сре́штам те, слъ́нчице ве́село!

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Иван Никитин
УТРО

Звезды меркнут и гаснут. В огне облака.
Белый пар по лугам расстилается.
По зеркальной воде, по кудрям лозняка
От зари алый свет разливается.
Дремлет чуткий камыш. Тишь – Безлюдье вокруг.
Чуть приметна тропинка росистая.
Куст заденешь плечом – на лицо тебе вдруг
С листьев брызнет роса серебристая.
Потянул ветерок, воду морщит-рябит.
Пронеслись утки с шумом и скрылися.
Далеко-далеко колокольчик звенит.
Рыбаки в шалаше пробудилися,
Сняли сети с шестов, весла к лодкам несут...
А восток все горит-разгорается.
Птички солнышка ждут, птички песни поют,
И стоит себе лес, улыбается.
Вот и солнце встает, из-за пашен блестит,
За морями ночлег свой покинуло,
На поля, на луга, на макушки ракит
Золотыми потоками хлынуло.
Едет пахарь с сохой, едет – песню поет;
По плечу молодцу все тяжелое...
Не боли ты, душа! Отдохни от забот!
Здравствуй, солнце да утро веселое!

               1854 г.




---------------
Руският поет и писател Иван Саввич Никитин е роден на 21 септември/3 октомври 1824 г. във Воронеж. Завършил е духовно училище (1839 г.), учи и духовна семинария (до 1843 г.). Работил е като съдържател на хан и като книжар. Ползва френски и немски език. Първите му поетични публикации са от 1853 г., печата в сп. „Москвитянин”, сп. „Москвитянин” и др. Първата му стихосбирка е издадена през 1856 г., втората си поетична
книга издава през 1859 г. В стиховете и в разказите му присъстват критични мотиви към руската политическа действителност, майстор е на поетичния пейзаж, съчувства на руския народ за странанията му, протестира срещу несправедливото устройство на живота. Голяма популярност навремето имат поемата му „Кулак” (1858 г.) и книгата му с проза „Дневник семинариста” (1860 г.). Умира на 16/28 октомври 1861 г. във Воронеж.