Един отшелник
вчера спря. В очите.
Край пепелта
на нашето огнище – минало.
Изправил беше
гърбавите дни.
И къс луна оставил…
Във косите ти.
Среброто им осъмна
в моя праг…
Един отшелник
от ръба на мрака
посипа с нощна тишина
следи. И думи. За пощада…
Той бавно крачеше .
У мен.
Замислен и невидим.
Сам . Обречен.
Понесъл беше риза от мечти.
Събрали ято.
В синева . И вечер.
И тебе искаше да облече…
сред късните дъбрави на сърцето.
Един отшелник вчера спря…
Осъмна в моя праг от минало.
Откъснал беше градската луна-
да презимува. Във косите ти…
п.п.
Когато ръката на мрака
стегне в шепа и последната звезда.
И асфалтът е заприличал
на мокра,мъртва змия
под
лудешкото препускане на капките
по гръбнака му;
когато сенки и тонове губят очертания,
а времето е спряло
в остатъка вино на масата…
ти свличаш забранените думи
помежду ни.
И нощта се превръща в тръпка…
един отшелник...
© Copyright: Пламен Парнарев, 2013
Свидетельство о публикации №113021304932
Свидетельство о публикации №113021304932
Рецензии