Дъхът ми драска въздуха прозрачен
и му оставя белег нажежен,
очите ми, гледците – драскат здрача,
сред който се стопява този ден;
с пети отдавна дращя по земята
и сякаш нося мисъл за вина;
издраскана от думи, тишината
е вече само блян за тишина.
От мисълта ми, остра и ръждива,
по хоризонта белег крив личи;
оставя знак от нокът всичко живо –
с пета, със дума, с мисъл и с очи.
И аз нима не съм резка от нокът
на битието в бисерната плът?
Едва лича, а вече идва срокът
на вечността, на оня дълъг път.
От нокът диря... Даже не и рана,
а знак невидим в сумрачния ден,
от който няма нищо да остане...
Ще заздравее белегът от мен.
Белег от нокът
© Copyright: Валентин Чернев, 2013
Свидетельство о публикации №113021102135
Свидетельство о публикации №113021102135
Рецензии