ти, който винаги си в мен...

Ти,
който винаги си в мен.
Ти – каменното мое настояще…
Разлистваш стъклените страници
на моя ден…ти
хомонкулус безучастен.
Опитвам се
от тебе да открадна
ленивите платна на свободата си.
Да ги заселя
с летен вятър.
Преди да изтече реката моя.
Обратно.
В сънените пясъци.
На чужда памет.

Но ти ( който винаги си в мен…)
наливаш в моите очи
следи от счупените страници
по тялото на този ден.
И аз не мога да извикам
в добрия вятър
свободата си. А сам
потичам сред реката
на дневните
и нощни пясъци.

Старее твоят облик
в мен.
И лекичко угасвам -
по свещица.
В стената – сянка…
Ден след ден.
А после мракът завладява
изцяло тялото на Аз-а.
(Ти , който винаги си в мен…)

п.п.

Назад… към себе си…
Към вятърните мелници.
На детството ми дните…
в премляното им жито.
Назад.
Към гарите у мен…
С прощално – сиви влакове.
И думи.
С перони от забравени сърца,
които шепнат още влюбено…
Назад…назад – към себе си поел.
Зад слънчевите летни сеновали.
дъхът от двете ти ръце
е изпращачът на съня ми.