Пришпорвам моя Росинант!
Мъгли
по рамото на хълмовете слизат.
От вчерашните рани тъй боли,
но великаните са пак наблизо
и своя Росинант пришпорвам аз,
и шпагата ръждива здраво стискам.
А се кикоти вятърът на глас,
зад хълмовете ехото се киска,
но зная – чакат някъде пред мен
пак мелниците по билата горе
и в сумрака на есенния ден
забивам в коня острите си шпори.
Пришпорвам го, на бой политам пак,
макар да знам, че има нещо гнило,
че много трудно се воюва с мрак,
че имам смелост,
но ми липсва сила.
Пришпорвам своя Росинант!
Дали
обаче всъщност аз пришпорвам коня?
Защо кървя?
Защо не той кърви,
когато с него призраците гоним?
Нали забивам шпорите със стръв –
нали съм аз ездачът, аз съм горе!
...Какви тогава са онези шпори,
забити в мойте хълбоци до кръв?
Шпори
© Copyright: Валентин Чернев, 2013
Свидетельство о публикации №113020404038
Свидетельство о публикации №113020404038
Рецензии