Пътят

         “...веселият Палечко тръгва по земята
          и загубва пътя в сребърния лес.”
                Валери ПЕТРОВ, “Палечко”


Това край мен е сребърният лес,
макар ели сребристи тук да няма...
Изгубил пътя, аз живея днес
в самия край на личната си драма.

Наоколо ухае на простор,
на равнина, на дунавска прохлада,
а аз съм пуснал корен в селски двор,
сред шепите на цъфнали ливади.

Къде е оня път пред мен? Дали
пресича нейде в здрача равнината,
или се лутам между три ели?
О, сребърният лес не е в гората...

Това е оня тъмен гъсталак
на моите надежди и заблуди,
на грижите ми лепкавият мрак,
на моето очакване за чудо;

това е оня храсталак бодлив
на вечните въпроси и завои...
Ще се измъкна ли, доде съм жив?
И кой от всички пътища е моят?

Тъй ведро, тъй красиво е край мен,
но тук ли идвах аз, за тук ли питах?
Стоя стъписан, гледам изумен –
среброто на леса слепи очите;

шуми край мене сребърният лес –
не виждам път, боя се да примигна.
Къде съм аз? Къде пристигнах днес?
Нали човек не тръгва, за да стигне,

а тръгва, към далечното поел,
преследвайки една мечта-измама...
Клинична смърт е стигнатата цел
и спреш ли – все едно е, че те няма.

Сред сребърна гора се лутам пак
и път към своето далечно диря;
дано не го затрупа тежък сняг,
дано не се кръстоса с вълча диря,

дано пребродя тъмните ели,
преди да падне залезът последен,
преди от облака да завали,
преди да ме пресрещне вятър леден...

Навярно има още път пред мен
/знам, лесове сребристи също има/
и аз ще го намеря някой ден –
пътува Палечко... но иде зима

и зъзна днес сред гъсталак бодлив
на грижи, на проблеми, на химери –
изгубен.
 
А ще бъда ли щастлив,
ако сред здрача оня път намеря?