Дано поне...

Погребан под взривени небеса,
удавен в кръв,
разстрелян на площада,
векът на атомните чудеса
умря – завинаги и без пощада.

Един горчив и безнадежден смях
до плиткия му гроб го съпроводи
и никой над нетленния му прах
с букет увехнали цветя не ходи.

И не звучи тържествен реквием,
и никой миналите дни не слави –
светът не чака даже да умрем
и бърза приживе да ни забрави.

А ние сме от двадесети век
и в новия се чувстваме на гости –
за спомени горчиви няма лек
и няма лек за старите ни кости.

Нов век от оня вечен календар
часовниковото махало движи...
Векът е нов –
светът край нас е стар,
със стара злоба и със стари грижи.

И злото има злато и простор,
и димни взривове тресат небето –
Рембо и Рамбо водят своя спор,
но нямат шанс великите поети.

Векът, едва роден, е на война
и ужасът отново се повтаря –
навярно всички нови времена
при нас пристигат безнадеждно стари.

Рембо и Рамбо няма да решат
проблемите на новото столетие,
но все пак в този безнадежден свят
дано се раждат повече поети.