Споменът, в сърцето ми събуден - Юлиана Донева, пе

Виси над мене сводът - тъмен, свъсен...
Сама съм... В час следобеден и късен,
вървя по път забравен и безлюден
 и споменът, в сърцето ми събуден
ме връща в дни на нежност.
Душата ми се гърчи... Безнадеждно
отекват стъпките ми в тишината.
Потръпвам - от студа, от самотата...
Мълча, опитвам да не мисля,
но болката отново в мене писва.
Лежа с неподвижни очи и чакам
да свърши ноща,да дойде нов ден,
с един замах да разпръсне мрака,
а може би-и болката в мен!
Мислите,виещи бродници в мрака
се блъскат без път и посока.
Часовникът стенен отмерено трака-
сто чука в ушите ми чукат.
-Слънце,протегни златни ръце,
прогони тази нощ черна,
пожали огорченото ми сърце,
а обидата в него-безмерна,
се отмие.
И думите пълни със злъч,
дето не спират в ушите да вият.
Прогони ги с първият лъч!

(перевод с болгарского Стафидова В.М.)

А надо мною свод небесный хмурый
Иду одна в часы послеобеда
Бреду путём забытым я понуро
Он помнит наши старые беседы.
Бреду туда где дни дарили нежность.
Душа моя рыдает безнадежно
И боль во мне увы осталась прежней.
Конечно одиночество тревожит.
Чего-то жду с раскрытыми очами
Мрак прогонять не стыдно мне лениться
Одной свечой не справиться с ночами
И боль во мне сумела поселиться.
Но мысли сумасбродные во мраке
Без повода и с поводом блистают
Часы перебиваются тик-таком
Их уши больше слышать не желают
Но солнце золотое даст мне руку
Прогонит напрочь эти злые ночи
И будет мне хорошая наука
И вам она поможет между прочим
И думы мои тяжкие уймутся
Уже достали грустными речами
И пусть они пока клубком совьются
Исчезнут утром с первыми лучами.