ИМЕ

– Да поскитаме заедно! – рече ми вятърът, дето
под дъжда зад прозореца тъмен задавено хлипа,
дето сухите тръни търкаля с пети през полето
и простира на ореха в клоните облачни дрипи.

Дълго скитахме долу край Дунав на зимата с халите,
дето пенят вълните с безмилостни тежки пестници,
те изсипваха щедро в яката ми шепи суграшица бяла,
а отгласяха с диви и странни мелодии жиците.

Може би този вятър за нещо е искал да пита,
или сам да разкаже за вечната своя несрета...
Глухо биеха вихри-жребци с полудели копита,
сякаш лудо препускаха в тъмното сто хергелета.

– Аз съм сън! – каза вятърът. – Аз съм бездомен скиталец,
вечен порив невидим, безплътно усилие в мрака;
аз съм сянка по изгрев, дихание светло по залез,
аз съм път без посока и път без посока ме чака.

– Аз съм също – отвърнах му – скитник без дом и огнище.
И животът ми – сън, а душата ми – сянка безплътна...
И не е ли съдбата ми стръмна пътека през нищото,
дето мълнии падат и гръм над усоите тътне?
 
И тогава почувствах, внезапно разбрах със сърцето си –
аз съм същия порив, усилие светло незримо.
Аз съм път. И направих от пътя си дом сред полето.
Аз самият съм полъх в небето...
И Вятър е моето име.