Любовь на озере прокаженных. Перевод с болгарского

ЛЮБОВЬ НА ОЗЕРЕ ПРОКАЖЕННЫХ (вольный перевод с болгарского языка на русский язык: Галина Дмитриева)

Ходил я не мало по тропам Индии.
Завоевал светлые вершины гор.
Обошел пыльные дюны пустыни Тар.
Опивался красотой и полнолунием.
В чудесной, жаркой стране Индии.

Встретил там прокаженную девушку.
У верхнего озера под Храмом обезьян.
У девушки был большой изъян.
Без рук и с разъеденным носом,
от волос ее текла плоть.
Украшен бинди был ее лоб.
И пели браслеты про нежность, любовь.

В этом месте искали покой и надежду.
Прокаженные люди земли.
Вселенная была усыпана цветами.
Наши души соединились устами.
И поплыли блаженные в озеро мы.

Конские головы вдруг тряхнули,
сумашедшие гривы свои.
Пронеслись над Храмом шарообразные молнии.
Мы уже не были в мире этом.
Но не были мы и в другом.

Мы плыли между землею и небом.
Был ли для нас это сон?
Был я не красивым, гадким утенком.
Она плыла белым, красивым лебедем.
Я был смертью, она ж была жизнью.

Когда черный дождь пошел.
Гром любви прогремел.
Принцессой прокаженных я обладал.
Смертельная страсть разбушевалась.
Между вод вспыхнул огненный наш костер.

Храм обезьян раскачался.
Бытие породило не бытие.
Поэт не был уже поэтом.
А страдающий не был уже страдающим.
Как будто это ушло в бытие.

Завертелись наши тела колесом.
Во ртах богов мы были хлебом, горьким куском.
Они нас сжевали и выплюнули.
Разбросав на миллиардные места бесконечности.
Распадающая плоть стонала в экстазе.

И мы уже не знали, где смерть, а где бессмертие.
Имеет ли дно, бездонная бездна?
Так и принцесса мечтала о нежных поцелуях.
Из шрамов меченной девицы,
вытекала Божественная нежность.

Она с улыбкой души сказала:
Привет тебе – проливной дождь.
Привет тебе – проливное здоровье.
Привет вам – страстные обезьяны.
Привет тебе – мой повелитель.
Обладатель моего тела.

Она была золотом, закопанным от убийц в поле.
И от меня странника – скитальца по своей воле.
Я не пишу стихи. Черепа лошадей ржавеют в степи.
Вокруг верхнего озера над Храмом обезьян хожу.
Среди вод тлеет мой огонь, я жду свою судьбу.
Чтобы она меня поцеловала, принцессу свою я жду.



 ЛЮБОВ В ЕЗЕРОТО НА ПРОКАЖЕНИТЕ. Поэт Красимир Георгиев.

Когато преди години пишех стихове и превземах светлите върхове на тъмна Индия,
обхождах прашните дюни на пустинята Тар и се опивах от греховната красота на камъка и от древния пясък на пълнолунието,
срещнах девойка с чуканчета вместо ръце и с разяден нос, от косите й капеше плът, но върху чуканчетата пееха гривни,
                а челото й бе украсено с бинди,
срещнах я до горното езеро над Храма на маймуните.

Около лечебната локва бяха клекнали буци с разлагащо се месо и отлюспваха от телата си тлен и сажди –
тук бяхме извън посоките на света, отвъд боговете, демоните и робите,
тук Вселената бе пълна с цветя, защото тук идваха да търсят надежда и покой прокажените –
корените им растяха нагоре, клоните им надолу, а душите им пълзяха към собствените закърнели утроби.

Срещнах очите на девойката с пеещите гривни и се развихри странна стихия –
светна биндито на челото й, светна биндито на душата й,
синя птица и зелена птица сляха отвъдния свят и този свят в магията –
да бъде дъжд, да бъде здраве, да бъде някога поне веднъж смъртна страст под вятъра.

И докоснах нежните чуканчета и целунах прокажената и се потопихме в отлюспените сажди,
и заплувахме блажено в езерото на обречените и поетите,
и съблече принцесата змийската кожа на страданието,
а върху тялото й цъфнаха уханни сандалови цветчета.

Може би бе решила, че аз съм бога на смъртта Йама
и че съм дошъл да я взема с колесницата си.
Тръснаха луди гриви конските глави, блесна безкрайна кълбовидна мълния над храма
и дамгоса сърцето ми голата топла топка на девицата.

Ние вече не бяхме в този свят и още не бяхме в отвъдния свят, пеехме очистителни химни в междинния свят,
                реехме се между небето и земята,
а онези с качулките клечаха в кръг около езерото и ни гледаха с остатъците на очите си,
чоплеха нечисти сили от кармата и пиеха амброзия от болката, докато капеха месата им.
Ние с принцесата бяхме жар, родена от времето, бяхме надежда за братята и сестрите,

бяхме храна за дишането с изгнили дробове, бяхме и живото, и яйцето, и зърното.
Аз бях грозното пате, тя бе лебедът, а двамата заедно бяхме прераждането.
Аз бях смъртта, а тя бе животът.
Когато плисна черният дъжд и изригна белият вятър, обладах принцесата на прокажените.

И се развихри смъртна страст, разлюля се храмът, пламна сред водите огнената ни клада,
гръмна любовен гръм и се завъртя колелото на телата ни между земята и небето.
Битието зачена небитие – поетът вече не беше поет, а страдащият вече не беше страдащ,
ние бяхме горчивия залък в устата на боговете.

Боговете ни сдъвкаха, после ни изплюха и ни разпръснаха на милиарди места сред безкрая –
имахме много пристанища и много форми, бяхме последните, но бяхме и първите.
Стенеше в екстаз разпадащата се плът и вече не знаехме
къде е смъртта и къде е безсмъртието.

Там някъде горе някой може да знае къде е живата вода, а може и нищо да не знае този някой.
Как се сресват косите на вятъра? Има ли дъно бездънната бездна?
Както ледът носи върху плещите си огъня и както пъстрата крава дава бяло мляко,
така от грозните белези на белязаната девица извираше божествена нежност.

Тя бе принцесата без устните, която бе копняла някой да я целуне.
Поздрав на теб – повелителю, който влизаш в тялото ми,
поздрав на теб – пороен дъжд, поздрав на теб – поройно здраве, поздрав на вас – страстни маймуни!
Тя бе златото, закопано от убийци в полето и изровено от мен – скиталеца.

Изтече времето. Вече не превземам светли върхове. Мълниите потънаха в годините.
Корените завладяха въздуха, а клоните пробиха земята.
Черепите на конските глави ръждавеят сред пясъците на пустинята.
Окапаха косите на вятъра.

Вече не пиша стихове – трудно е с тези дяволски чуканчета и с тези коварни дупки в мозъка.
Синя птица и зелена птица тръгват на дълъг път към поредното пълнолуние.
Обикалям горното езеро над Храма на маймуните – сред водите мъждука огънят ми –
и чакам съдбата си. Чакам да ме целуне.