рисунка по памет

    „Човек се ражда ням.
     Човек умира нощем”
( надпис на иврит – „Стената на плача” )

Както е приседнал
на асфалта,
дума и въже
затулил в пазва…
Гледа по небето си –
на чашка.
Просякът, у мен забравен.

Спрял е времето
в ъглите. Или подарил монети…
Чашата е пълна с вечери,
във които дави дните.

Както е приседнал
на асфалта…
Мокър от дъжда.
И сух от вятъра…
Просещият милостиня в мене
мери на кантарче вярата.
После ще отвърже с бяло
стъпкана усмивка. В лятото…

п.с.

Беше ням човек.
И… някак светъл.
Лъчите
в себе си прибрал.
И семето от Днес.
И цветовете…
Рисуваше с ръце
едно листо
за покрива мъглив на свободата.
Времето отлиташе
назад. Там…
до хоризонта на мечтата му.
Аз не помня вече…Беше ням.
И отшелник…
в мен оставил
късче от дъга. И цвете.
Знам , до него
много дни живяха
сенките, изпили световете.

Днес си спомних -
писа ми веднъж:” а вечно любить
невозможно”.
Пространствата се сливаха .
Зад нас.
До Лермонтови бели нощи…