Потокът

Тече потокът, бистър и немирен,
по-плитък в пек, набъбнал – след порой;
сред тъмен лес водата му извира
и свършва в тъмен езерен покой.

Тече – неуморим, забързан, палав,
по изгрев – плитък, по-дълбок – по мрак;
водата в своя път е издълбала
в пръстта и в камъка следа и знак.

Тече, кипи от ярост в теснините,
по равното забавя своя ход
и съхне бистрият поток на дните
под слънцето, наречено живот.

И става все по-плитък, все по-глухо
водата бие пясъчния бряг,
додето лъсне дъното му сухо
и няма вече ни поток, ни бяг.

Попила е в подмолите водата,
коритото е просто сух овраг
и като спомен за поток следата
личи в пръстта – от тук до оня бряг.

Така изтичат дните бързотечни
и няма смисъл поривът висок
попивайки в пръстта – да бъдем вечни,
корито сухо, ако не поток.

Поток са само струите пенливи
и казва старият закон суров,
че нас ни има докато сме живи.

Следата е обрасъл с бурен ров.