Спомени

Мълчи китарата, забравена и прашна,
а бе славеево гнездо, за песни вито...

Какво по-безполезно и по-страшно
от секнал извор и пресъхнало корито?

Но и без струни,
върху грифа тънък свети
следа от пръстите, целували дървото,
и духнат ли на спомените ветровете,
китарата отвръща с тиха нота,

защото паметта й,
тънкостенна и еклива,
все още пази белите мелодии на здрача
и песента от звънкото дърво прелива,
и старата китара плаче.

Макар че струните немеят,
тя събужда
онези тихи песни, в паметта заспали...
...но пръстите ги няма.
Пръсти чужди
не могат тъй да плачат и да галят.

Мълчи сърцето,
уморено от живота,
а бе горнило с лумнала жарава жива.
Китарата до край ще помни всяка нота –
сърцето помни младостта красива.

Сърцето още помни...
Но в мъглата гъста
днес чака спомен да събуди в полумрака
заспала песен под неловки стари пръсти.

Мълчи китарата,
сърцето старо чака...