Геннадий Черепов Мне Смерти глубина открыта времен

„МНЕ СМЕРТИ ГЛУБИНА ОТКРЫТА ВРЕМЕНАМИ...”
Геннадий Михайлович Черепов (1934-2001 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


СМЪРТТА ТЕЗ ГЛЪБИНИ ВСЕВЕЧНИ ОПРЕДЕЛЯ

Смъртта тез глъбини всевечни определя...
Ездачка виждам: яростно с ръка сече –
под стремето звънят сърца изнемощели
и бездната коне запенени влече!

Напред стремят се. И искри изскачат –
след мисъл мисъл. И в галопа тук
към огнена заря в нощта тръби тръбачът
с тревожни устни, стиснали мундщук.

Влече ни бездната. И само крачка къса,
копита да отскочат, вятър да завей,
ще паднем в пропастта и зной ще ни разкъса,
разбрали за какво тръбачът ни зове.

Над земни склонове се погледите свеждат,
под покриви и кръстове редят места.
Смъртта разпукала е гръд и неизбежна
е смучещата мълчалива пустота.

Тук всичко е решено. Но пълзи съмнение,
в душата хилава забрани ще вплетеш;
и ти, като Мойсей, съзрял освобождение,
че няма свобода за теб ще разбереш.


Ударения
СМЪРТТА ТЕЗ ГЛЪБИНИ ВСЕВЕЧНИ ОПРЕДЕЛЯ

Смъртта́ тез глъбини́ всеве́чни опреде́ля...
Езда́чка ви́ждам: я́ростно с ръка́ сече́ –
под стре́мето звъня́т сърца́ изнемоште́ли
и бе́здната коне́ запе́нени влече́!

Напре́д стремя́т се. И искри́ изска́чат –
след ми́съл ми́съл. И в гало́па ту́к
към о́гнена заря́ в ноштта́ тръби́ тръба́чът
с трево́жни у́стни, сти́снали мундшту́к.

Влече́ ни бе́здната. И са́мо кра́чка къ́са,
копи́та да отско́чат, вя́тър да заве́й,
ште па́днем в пропастта́ и зно́й ште ни разкъ́са,
разбра́ли за какво́ тръба́чът ни зове́.

Над зе́мни скло́нове се по́гледите све́ждат,
под по́криви и кръ́стове редя́т места́.
Смъртта́ разпу́кала е гръ́д и неизбе́жна
е сму́чештата мълчали́ва пустота́.

Тук вси́чко е реше́но. Но пълзи́ съмне́ние,
в душа́та хи́лава забра́ни ште вплете́ш;
и ти́, като Мойсе́й, съзря́л освобожде́ние,
че ня́ма свобода́ за те́б ште разбере́ш.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Геннадий Черепов
МНЕ СМЕРТИ ГЛУБИНА ОТКРЫТА ВРЕМЕНАМИ...

Мне Смерти глубина открыта временами…
Я вижу всадницу: сгиб яростной руки –
И… дряхлые сердца звенят под стременами,
И в бездну, в мыле все, несутся рысаки!

И рвутся вдаль. И высекают искры –
За мыслью мысль. Трубит на всём скаку
На огненной заре ночь чёрная горниста
С тревогой губ, прижатых к мундштуку.

И бездне близок зов. И только шаг короче,
Да чётче стук копыт, да резче ветра свист.
С рыданием упасть в зыбь знойной чёрной ночи,
Мгновенно поняв всё, что протрубил горнист.

…А взгляд цепляется ещё за косогоры,
За черепицу крыш, за красные кресты.
Хоть смерть распёрла грудь, неотвратимы взоры
Молчащей и всегда сосущей пустоты.

Здесь всё уж решено. Но позднее сомненье
На душу хилую наложит свой запрет,
И ты, как Моисей, узрев освобожденье,
Поймёшь, что для тебя освобожденья нет.