по Теменуга Маринова
Представата за утрото умира
едва събудила нощта.
Или
едва родена.
Порязва се по ръбчето на 7.
Навлиза - рана в твоето лице…
Зад милиони късчета от светлост
цветът на утрото расте.
Изпълва стряхата ми време
в кармин.
И бледосин седеф.
Невидими и леки са звездите,
насън пресекли
сенчестия вятър.
Те просто се пързалят
по стената в мен.
Старателно и някак си
безгрижно
заобикалят моето безличие.
И моята убийствена еднаквост.
А аз като лунички ги посипвам.
В гласа си.
Или в друго име…
Навярно знаят,че е невъзможно
да оцелеят-
дъх от минало.
И всяка нота
само би тревожила
душите им
къде у мен да скрият
парчетата на тази зима.
Объркат ли ги,
може да науча
в сълза от твоето лице
да храня
зеленото око на рая скучен.
Като потъване на тайна…
звездопад
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112120904624
Свидетельство о публикации №112120904624
Рецензии