Преди да лумне
и се разпилее по стъклата
светилникът на залеза,
съборен навярно
от ръка
на жена нетърпелива,
която в сянка лунна се превръща
и сваля с трепет
нощната си дреха,
когато влиза в нечие сърце…
Знам, винаги
един и същи път
по нашите нозе, любов,
усуква пръсти.
В сандъците от днес
са вързани
далечни есенни земи,
обходени насън небета,
очите ни /отдавна бряг намерен…/
И късчета от твоя топъл смях,
останали сред нощната постеля.
антракт
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112120304055
Свидетельство о публикации №112120304055
Рецензии