Сезони

“Налей ми светлина, прати ми вик!”
Венета АРАХАНГЕЛОВА

Налива в чашата на хоризонта като вино
далечен залез светлина далечна...
Каква година, Господи, каква година –
не шепа делници, а сякаш мудна вечност!
И пада вик от небесата в полуздрача,
тъй скръбен вик, че въздухът трепери
и същността на мирозданието плаче...
Дали душата ми крещи?
Или е жерав?
Нали отдавна жеравите отлетяха
или последният лети над мен разплакан?
Той няма дом, той няма своя стряха,
но аз къде отивам преди мрака?

Лежат в степта на зимата зад мене
подобно кълнове сред угарта безснежна
на порива стеблата осланени.
Да чакам други днес е безнадеждно!
В нощта удавени от водопади мътни
зад мен надеждите останаха несбъднати,
а бурята и днес не стихва – тътне
над мъртви ниви, над мечти оскъдни...
От сто слънца опърлени, сред нивите
и корените спят, и семената...
Запазил съм по къшей хляб за живите,
но как ще седна утре на софрата?

А като вино залезът се пени
на хоризонта в чашата огромна
и скръбен вик на жерав плаче в мене,
и нещо шепне, нещо ми напомня...
Навярно че безплодна есен крачи
след празна зима и след мъртво лято,
и хоризонтът тъне в полуздрача,
и пада вик, и гасне светлината...
Или че на живота ми над склона
отдавна тъмен залез е надвесен...

Годините са с четири сезона.
Защо у мен четирите са есен?