Този есенен дъжд

Заваля, заваля…
Този есенен дъжд
днес изми всички стъкла
и в олуците после се свлече.
Толкова дълго в мене валя,
че водата му ме повлече.
Някъде там, при върбите,
по затрупана с листи пътека.
(Ех, как се бършат сълзите им,
след кънтежа на всичко отнето?)

Как се докосва до мекост
пламъка, който все не догаря,
без да опари моята крехкост…
Как с тишината и да се справя?

Светят, светят
в мен коловозите.
Пак полека назад се завръщам.
Влакът пухти, малко неврозен
и пътува към неоцелята къща.
Прагът и днес е олющен
и прозорец проскърцва самотно.
А момичето уж в мене е същото,
но первазът защо е сиротен?

Заваля, заваля –
този дъжд на разделите.
Затварям очи, да не мокри
и не подпалва в мене неделите,
да пронизва студът им до кости.

После билет си купувам.
Днес е различно моето детство.
Сякаш така - нецелунато
и платено, без върнато ресто.

Заваля, как само валя…