Письмо- Писмо

„ПИСМО” („ПИСЬМО”)
 Никола Йонков Вапцаров (1909-1942 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Владимир-Георгия Ступникова
http://www.stihi.ru/2012/11/22/612

Ти помниш ли
 морето и машините
 и трюмовете, пълни
                с лепкав мрак?
 И онзи див копнеж
                по Филипините,
 по едрите звезди
                над Фамагуста?
 Ти помниш ли поне един моряк,
 нехвърлил жаден взор далече,
 там, дето в гаснещата вечер
 дъхът на тропика се чувства?
 Ти помниш ли как в нас
                полека-лека
 изстиваха последните надежди
 и вярата
                в доброто
                и в човека,
 в романтиката,
                в празните
                копнежи?
 Ти помниш ли как
                някак много бързо
 ни хванаха в капана на живота?
 Опомнихме се.
                Късно.
 Бяхме вързани жестоко.
 Като някакви животни в клетка
 светкаха
 очите жадно
 и търсеха,
                и молеха пощада.
 А бяхме млади,
                бяхме толкоз млади!...
 И после... После
                някаква омраза
 се впиваше дълбоко във сърцата.
 Като гангрена,
 не, като проказа
 тя раснеше,
                разкапваше душата,
 тя сплиташе жестоките си мрежи
 на пустота
                и мрачна безнадеждност,
 тя пъплеше в кръвта,
                тя виеше с закана,
 а беше рано, беше много рано...
 А там –
 високо във небето,
                чудно
 трептяха пак на чайките крилата.
 Небето пак блестеше
                като слюда,
 простора пак бе син и необятен,
 на хоризонта пак полека-лека
 се губеха платната
                всяка вечер
 и мачтите изчезваха далеко,
 но ние бяхме ослепели вече.
 За мен това е минало – неважно.
 Но ний деляхме сламения одър
 и тебе чувствам нужда да разкажа
 как вярвам аз и колко днес съм бодър.
 Това е новото, което ме възпира
 да не пробия
                своя
                слепоочник.
 То злобата в сърцето
                трансформира
 в една борба,
                която
                днес
                клокочи.
 И то ще ни повърне Филипините
 и едрите звезди
                над Фамагуста,
 и радостта
                помръкнала в сърцето,
 и мъртвата ни обич към машините,
 и синята безбрежност на морето,
 където вятъра на тропика се чувства.
 Сега е нощ.
 Машината ритмично
 припява
                и навява топла вера.
 Да знаеш ти живота как обичам!
 И колко мразя
                празните
                химери...
 За мен е ясно, както че ще съмне –
 с главите си ще счупим ледовете.
 И слънцето на хоризонта
                тъмен,
 да, нашто
                ярко
                слънце
                ще просветне.
 И нека като пеперуда малка
 крилата ми
                опърли най-подире.
 Не ще проклинам,
                няма да се вайкам,
 защото все пак, знам,
                ще се умира.
 Но да умреш, когато
                се отърсва
 земята
             от отровната си
                плесен,
 когато милионите възкръсват,
 това е песен,
                да, това е песен!


Никола Вапцаров "ПИСЬМО"
Частичный перевод с болгарского языка на русский язык:
Владимир-Георгий Ступников

 Ты помнишь,
 Море, где в машинном отделении
 скрывался мрак довольно густо?
 Ту ностальгию на Филиппинах,
 Желанье зреть скопленье звёзд над Фамагустой?

 Ты помнишь,
 Был ли среди нас, хотя б один матрос,
 С тоской, не бросивший свой взор в далёкий край,
 В вечерних сумерках тропических дыханий?

 Ты помнишь,
 Как мал-помалу, теряя веру и последнюю надежду,
 Разочаровались мы
 В романтике своих пустых желаний?

 Ты помнишь,
 Как мы, довольно просто и очень быстро
 Попались в этот жизненный капкан?
 Но слишком поздно мы поняли,
 Что стали просто мы рабами.
 И как животные мы жили в клетках,
 Смотря блестящим, голодным взглядом,
 Молили и просили о пощаде.

 Мы были юными,
 Мы были молодыми...

 А потом... А затем...

                22.11.2012 г