Здрач

         “Обречен съм. Лазур! Лазур! Лазур! Лазур!”
                Стефан МАЛАРМЕ, “Лазурът”

         “О, тъмно, тъмно, тъмно...”
                Томас Стърнз ЕЛИЪТ, “Четири квартета”


Дали наистина съм бил обречен?

Дошъл съм с изгрева.
Навярно затова
изглеждаше над мен лазурът вечен –
бездънна до жестокост синева.
И всичко бе изострено до крайност –
небето – бездна, вятърът – свиреп,
денят след утре – забранена тайна,
там-там – сърцето, мракът нощен – креп...

На пика между две епохи дишах
изгарящ въздух като леден плам.
Живях задъхан!
Днес, когато пиша,
ще мога ли докрай да пресъздам
звънтежа на натегнатата струна
на дните по невидимия гриф,
на младостта горещата фъртуна,
великото пиянство да си жив?

Едва ли!
Нажеженото го няма
и лудият алюр е тежък тръс.
Но другаде е днешната ми драма
и друг е ръбестият грапав кръст.
След синия лазур, слепящ очите,
белязан с огнения слънчев знак,
след парещия водопад на дните
бе редно да настъпи пълен мрак.

И полетът достойно би приключил
на пропастта сред шеметния срив,
защото може всичко да се случи,
но “мъртъв” е обратното на “жив”.
И редно бе законът на обрата
да продиктува друг финал желан –
вулканът да не свърши с празен кратер,
а лавата – с трошлив обсидиан.

Защото мрак е също край достоен –
обратното на светлина е мрак,
върхът – на пропастта е равностоен,
а пропастта е връх с обратен знак.
Вместо това изтля над мен лазурът,
но няма мрак.
Ни мъртъв, нито жив,
ни в тих покой, ни в порива на буря
днес просто съществувам в здрача сив.

Днес просто ме души мъглата сива,
а здрачът е безлик и тих палач...

Най-трудно е така да си отиваш –
не в светлина,
не в мрак...
А просто в здрач.