Възраст

Невидим вятър лък невидим води
на времето по струните прозрачни,
трепти над мен цигулкова мелодия,
горчива, като смях на неудачник.

Небето – кърпа синьо безразличие –
лениво трие хоризонта мътен,
далечен шепот тихи думи срича
и пада здрач,
и пада здрач безплътен...

Изчезват всички ясни очертания
като в пастелите на слаб художник,
разтворено сред сивото мълчание,
дори възможното е невъзможно.

Усещам вечността на раменете си
и ми тежи небесната камбана,
в припадащия здрач отгоре светят
далечни неоформени сияния.

По мене като гарваново ято
накацал е роякът на годините
и рови с нокти, и кълве в душата ми,
и няма повече да си замине.

Внезапно остарях.
И другарувам
със старостта, която ме обгръща,
на сън забравени балади чувам
и стари истини при мен се връщат.

И вечните неща покълват в мене –
небето и просторът му безплътен,
упойващият дъх на чернозема,
на бурята немлъкващият тътен,

на облаците палавата свита,
на ветровете ласката прохладна,
студената жарава на звездите
и слънчевата светлина по пладне...

Не старостта, изглежда, е причина
да чувствам как полека си отивам...
Небето е на милион години –
да сте видели нещо по-красиво?

Така е!
Вятърът лъка си тегли,
но струните звучат дълбоко в мене.

Тополите като зелени кегли
до края на света са подредени...