поема за пътя

           по Г.Спасов    

Топи се лятото
и гасне
на залеза последния
отблясък.
Землисти пясъци
затрупват световете.
И всичко губи
свойта цялост.
Нощта дори
не стига вече -
разлъчени умират,
тъй далечни,
останалите от деня надежди.
В златистия фенер на тази вечер
преминали
на косъм от сърцето…

А ти, човече,
пътя си поиска.
Юздата му корава
да обгърнеш.
Да се повтаря в тебе синьото.
Без да си жив…да оживееш.

И уж вървиш, а някак
с минало
приижда в сън
кълбото сухо.
Опърлена следа е синурът,
когато в стъпките ти тръпне…

Поиска да си път,
ала не знаеш,
че в теб Сизиф пренася
още
пепел.
Повярвалите на смъртта са мъртви птици,
откъснати
от светлите криле на Авел.
Отдавна в други свят гнездят.
Претоплят неживяно минало…


- - - - -

Линее ангелската светлина.
Горят в златисто пясъци,
затрупват световете.
А там, на Горната земя
Един , изгубил Есенното цвете,
в разлъчените дни върви -
с лице от спряла в тебе
вечер…