И пак пристъпвам слепешком в мъглата гъста,
не виждам пътя си напред – напред е мрак,
и като стар слепец опипвам с тръпни пръсти
безплътното пред мен. Бих спрял, но няма как
и пак пристъпвам слепешком в мъглата гъста.
И кой би казал пътят накъде извива,
какво отпред ме чака – сипей, пропаст, ров?
Вървим напред в мъгла и мрак доде сме живи,
на дните по самия ръб, по път суров
и кой би казал пътят накъде извива?
Но неизвестността пред мен не е безкрайна –
със плач пристигаме за своя първи час,
и с плач вървим по път – неразгадана тайна,
към странен край, белязан с плач – за нас,
но все пак неизвестността не е безкрайна.
И няма спиране, и път обратен няма –
като слепец върви през мрак човекът
на дните по самия ръб, сред тишината няма.
Живот и смърт – два края на една пътека,
и няма спиране, и път обратен няма...
Пътеката
© Copyright: Валентин Чернев, 2012
Свидетельство о публикации №112111302784
Свидетельство о публикации №112111302784
Рецензии