Как един по един
си заминаха
дните от лятото…
Есента ми донесе
днес шепа
от своята охра.
Само в стъпки остана
пътеката вън
да ме помни.
А на прага
отминали дни
в мен говорят.
И преди да прекрача
браздата на зимното бяло,
аз дочувам
как шепнат в мен
нощните клони,
как навява снегът
по листата. И в спомен
се облича за сън
моят нощен прозорец…
А домът е далече-
потънал в лицето ти, мамо.
Нямам път за обратно
в тази делнично-сива
еднаквост.
И си спомням
на детството в пъстрата стая
как цветята подреждаш.
Когато съм болен…
Отлетяват годините –
тези прелетни птици.
Но понякога твоят глас
в мен нощта
ще довежда.
Ще сънува детето ти,
щом потъне луната,
как ръцете ти в него
безкрая подреждат…
сънувам мама...
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112111203803
Свидетельство о публикации №112111203803
Рецензии