присъда

        “Човекът: С ножче не става…Всяка професия си има тънкости”
           из “Животът, макар и кратък” Станислав Стратиев
 
 
Горубляне.
С ноември зад фасадата…
Панелно – есенно море.
Високо. Някъде към осмия…
един виси, опрял ръце.
В перваза. Или
в сивия следобед…
 
Отдолу вятърът
отгръща пазви.
Деца играят. Весело.
С капчук.
На пряка от смъртта
живее слънцето.
А той…очаква чудото
 напук.
 
Избутан леко.
И съвсем внимателно.
Синовно…с обич.
(Не като при другите…)
От външната страна на битието
виси си старчето. И гледа.
Към новия подслон. В небето…
    2
И вън. И вътре е…
Стъкло.
Съсирена
в силиция безбрежност.
За – виси - мост.
От гледна точка -
веднъж и той да прави нещо.
    3
(… Да си виси…
или да скочи…)
Дъждът потича уморен.
Накъсан. Жаден. И нахален.
Отделя сянката си в ден.
И хляба праща… по водата.
(Животът е една беда.
Животът стана много сложен.
Децата бяха по света.
Сега са тук…И ги тревожи…)
 
   4
Отвън и вътре е стъкло.
Дъждът умира някак. В сивото.
Осъмнал с границата за „добро”,
проглежда в себе си …”щастливецът”…
-----------------
Свободен.
Със парче небе.
Перваз.
И улица от хора.
Дали да падне… Или не.
Въпрос на избор –
“за”. И – ”против”…