преди самия себе си...

                „Излишно време имаме за всичко.
                И недостатъчно – за нищото!”
                Андре Велтер

На острови безпаметни
от детството
живях.
Преди самия себе си.
В морето, в кораби без имена…
аз следвах вечерните дрейфове.
Преди, в скалите на нощта,
от белите платна прерязан,
да прокълна на глас
брега –
един, осъмнал сляп.
В земята си…
2
Денят е  стая от затвор.
С прозорец в запустялата градина.
Облечена в откраднато злато –
от сивия безмълвен вик
на камъка
до тихия дъждовен зов.
В зеления улук на лятото.
3
Вали у мен дъждът
унил...не спира
в безименното сиво утро.
Под моста, в скупчените птици…
аз чувам техните дъждовни
стъпки.
В прозореца открехнат
да се блъскат…
Аз чувам птиците на съвестта си.
Надничат от стъклата
и потъват.
В осъмналата стая
помежду ни.
4
Вали над пустата градина…
В ноември чезне всяко тяло.
И този вкус тръпчив -
да съществуваш…
изронен
от самото слънце бяло.
Светът е сън, не отговаря.
Аз твоя дъх от векове
не чувам.
Едничка само нощната ми стая
навява от стените
твоите думи.
5
Сред полъха на леката душа
изящен порцелан
са тези длани.
Аз и в мъдреца,
и в последния глупак,
забравената светлина ти подарявам.
Далече ,зад червените скали,
до билото на преданите думи,
в мен паметта на сенките
вали.
И крие дъх. За ново пълнолуние.
6
На острови без имена
живях.
Преди самия себе си да бъда.
В морета търсех есенния бряг.
Там, някога… в земята ми
да съмне