Есенна буря

Под тежестта на облачното руно
небето се огъна до могилите,
отчаяното слънце се удави в Дунав
от ноемврийско старческо безсилие
и опипом – като слепец с тояга –
се спусна полуздрачът по баирите;
изпод дланта на облаците с влага
безоки хоризонти в мен се взират.

Пищи сред клоните бездомен вятър
и храсталакът свива мокри вежди;
кафявото око на тъмнината
към мен иззад тополите се вглежда.
И под ръка с дъжда пристъпя мракът,
изтлява хоризонтът сред мъглата,
по покривите буци вятър тракат,
тресат комините, плющят в стъклата.

А горе, в черния котел на здрача,
ври вариво от облаци и буря,
кипи, свисти, капакът му подскача,
небето жар към огъня притуря
и, черна от перчема до подметките,
реве стихията и къса жиците,
а вятърът заплита в змийска плетка
размаханите върбови камшици;

неандерталски нискочел и гривест,
с око-карбункул хоризонтът свети
и хлипа ноемврийски дъжд проливен,
и мачка под петите си полето.
Нелепа буря. Тази есен плаче
и снеговете на доброто чака...

Стихията кипи, свисти,
подскача
капакът в черния котел на мрака.