Одисея II

/откъс/

...

Уви, читателю, напразно се тревожиш –
да следвам стъпките на слепия* не смея
и знам добре, че днес едва ли някой може
да дочете до края втора “Одисея”*.

Но пътят ми през времето съвпада зримо
със лъкатушната следа на Улис* в мрака –
знам, всеки своя лична одисея има,
свой тежък жребий, своя слънчева Итака...

Веднъж в живота под платното сяда всеки
и даже без да вдига котвата – поема
по синьото море, по стръмните пътеки,
след ветровете на отлитащото време.

Така веднъж, загърбил Зама и Итака,
и аз с дванайсет кораба поех в морето,
оставил в къщи Пенелопа – да ме чака,
и своя Ментор – да се грижи за детето.

Не чух пророчество, че двадесет години
и аз ще скитам по пристанища незнайни,
но знаех – всеки път е само да заминеш,
посоката назад е неразкрита тайна.

И друго има – сутрин, вдигайки платната,
през рамо кой за път обратен се оглежда –
помолих боговете за попътен вятър,
останалото беше дързост и надежда.

И тръгнах.
Някъде в далечината Троя
ме чакаше настръхнала и разгневена.
Воювах.
Тяхната война не беше моя –
какви ми бяха всъщност Парис и Елена?

Но бяхме хванати на времето в капана
– на мен разчитаха, не можех да излъжа,
аз просто трябваше до края да остана –
аз бях и воин, и вярност, и оръжие.

И аз останах.
Сам ковах накрая Коня*,
и сам среднощ отворих портите могъщи.
Когато всичко свърши – аз бях оня,
поставил пръв платна на път за в къщи.

Но имат хиляди посоки ветровете –
а пътят за назад за всички ни е тайна;
не аз решавам – хвърлят зара боговете:
очакваха ме приказни страни незнайни.

Очакваха ме лотофаги, Полифеми,
видях кикони, лестригони и Цирцеи,
Аид пресякох, победил самото време,
видях сирените, Еола и Еея;

скалите Сцила и Харибда спрях навеки,
при нимфата в Огигия седях с години
и пак на път поех по стръмните пътеки,
и пак ме мамеха напред вълните сини.

...

О, нека тези имена не ви подвеждат –
ако забравим всички митове и тайни,
кой няма своите изгубени надежди,
войни нелепи и сражения случайни;

кой няма своите циклопи в пещерата,
кой няма своите жестоки великани,
и кой, на лотоса опитал семената,
не се е колебал дали да не остане;

кой не е чувал в мрака песни на сирени
и в плен на страст и чар не е попадал,
не е живял, разкъсван от съмнения,
не се е лутал, падал, плакал, страдал?..

...

Е, още двадесет години са зад мене
и аз съм тука, в своята добра Итака;
и Телемах, и Пенелопа са спасени,
сега е нощ, почива всичко в мрака.

В градините ми, като пъстри пеперуди,
цъфтят под вятъра метафори и рими –
било е нужно време да се случи чудото
– невидимият стих да стане цвете зримо.

Знам, аз съм странник.
Още сто пъти навярно
в платната си ще търся ветрове попътни –
далечното привлича силно и коварно,
с вълните мами, с гръмотевиците тътне,

но дръзкият Сизиф е Одисеев корен,
а капка древна кръв тече и в мойте вени –
с гласа на тази кръв не искам да се боря,
та тя, навярно, е най-силното у мене.

Отвън пред портата ми почва стръмнината,
пред прага камъкът като наследство свети.
Завърнах се!
И до върха на планината
ще го търкалям – пак, и пак, и пак! – додето
внезапна зима с тежки снегове дочакам
и от цветята ми остане пепел само...

Дано тогава древен кораб спре в Итака
и някой друг под камъка подложи рамо!

______________________

* слепият – Омир;
* да дочете до края...  – в Омировата “Одисея” има 12 100 стиха;
* Улис – латинската транскрипция на името на Одисей;
* Конят – идеята за троянския кон била предложена и осъществена от Одисей.