Ранни слани

Днес осъмна големият свят посребрен –
бяха сребърни храстите,
клоните голи,
беше сребърно утрото,
мрачният ден,
бяха сребърни старите черни тополи.

Днес земята осъмна в ковано сребро,
сред замръзнали облаци сребърна пара –
тази сребърна участ не е на добро,
тя смразява дъха ми,
тя ледено пари.

Този накит сребрист е коварно жесток –
филигранен, нетраен,
                той чезне без диря,
но изпива на лятото светлия сок
и тревите се сгърчват,
и всичко умира.

Той е есенен сняг,
                той е зима в аванс,
този накит е само привидно прекрасен –
бяла приказна смърт на забавен каданс,
неизказано чист
и отровно опасен.

Има ранни слани в този глупав живот,
има тежки и зли непредвидени зими,
има бури под синия есенен свод,
от които се гърчи душата незримо.

Бе светът ми в сребро и елмаз украсен,
после всичко полека изчезна стопено...

Днес мъртвее мъгливият есенен ден
и накуцва до мен старостта осланена.