Сергей Наровчатов Чудо

„ЧУДО”
Сергей Сергеевич Наровчатов (1919-1981 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


ЧУДО

В ден, когато стихне срок преломен
и сърцето огън не вини,
гроба ми ще посетят за помен
моите обичани жени.

Ще блещука мъката в сребриста
бледожълта морна светлина,
а над мен лъчите си ще плиска
скромната красавица луна.

Гроздове звезди ще ме облитат –
знаят, че любов към тях стремя –
ще ме търсят, ще кръжат звездите,
падащи на майката земя.

Със сълзи смолисти ще ме тачи
северният бор през този ден,
тулските брези ще се разплачат,
ще тъгува люлякът за мен.

Грубите ми навици простили –
че с листенца за късмет гадах –
маргаритките ще ме окрилят,
за да ме целунат там без страх.

За човека волен ще тъгуват,
в свойта реч свободна възвисен,
ще шумят реките, ще бушуват:
„Как напред без тебе ще течем!”

И от край до край благословена,
ще се люшне руската земя,
ще прошепне: „Аз не те приемам,
ставай, виж, съдбата се засмя!

Много съм видяла в дни различни,
стара съм, но млад е моят глас.
Раждането винаги обичам,
панихиди не обичам аз.

Грижите, с които те омайвах,
ти не оправда през твойте дни...
Вдигай се! И с работа докрая
всичко, що ти дадох, ми върни!”

И тогава весело и гневно,
стряскайки света ни нерушим,
дръзко казва Олга лъч Сергевна:
– Хайде ние да го възкресим!

С устрем мил целува дъщерята
бузите ми и без скръб шепти:
– Помогни ми за урока, тате,
двойка ще получа, идвай ти!

Щерката и мама слушам чинно
(най-любими в моята душа)
и от гроба бързо се надигам,
за да тръгна и да продължа.

Чудно чудо спомен ще поражда,
ще живее с мен на таз земя;
жив ще бъда, докато не кажат:
– Той да свърши всичко съумя!


Ударения
ЧУДО

В дЕн, когАто стИхне срОк прелОмен
и сърцЕто Огън не винИ,
грОба ми ште посетЯт за пОмен
мОите обИчани женИ.

Ште блештУка мЪката в сребрИста
блЕдожЪлта мОрна светлинА,
а над мЕн лъчИте си ште плИска
скрОмната красАвица лунА.

ГрОздове звездИ ште ме облИтат –
знАят, че любОв към тЯх стремЯ –
ште ме тЪрсят, ште кръжАт звездИте,
пАдашти на мАйката земЯ.

Със сълзИ смолИсти ште ме тАчи
сЕверният бОр през тОзи дЕн,
тУлските брезИ ште се разплАчат,
ште тъгУва лЮлякът за мЕн.

ГрУбите ми нАвици простИли –
че с листЕнца за късмЕт гадАх –
маргарИтките ште ме окрИлят,
за да ме целУнат тАм без стрАх.

За човЕка вОлен ште тъгУват,
в свОйта рЕч свобОдна възвисЕн,
ште шумЯт рекИте, ште бушУват:
„КАк напрЕд без тЕбе ште течЕм!”

И от крАй до крАй благословЕна,
ште се лЮшне рУската земЯ,
ште прошЕпне: „Аз не тЕ приЕмам,
стАвай, вИж, съдбАта се засмЯ!

МнОго съм видЯла в днИ разлИчни,
стАра съм, но млАд е мОят глАс.
РАждането вИнаги обИчам,
панихИди не обИчам Аз.

ГрИжите, с коИто те омАйвах,
тИ не оправдА през твОйте днИ...
ВдИгай се! И с рАбота докрАя
всИчко, штО ти дАдох, ми върнИ!”

И тогАва вЕсело и гнЕвно,
стрЯскайки светА ни нерушИм,
дрЪзко кАзва Олга лЪч СергЕвна:
– ХАйде нИе да го възкресИм!

С Устрем мИл целУва дъштерЯта
бУзите ми и без скрЪб шептИ:
– ПомогнИ ми за урОка, тАте,
двОйка ще полУча, Идвай тИ!

ШтЕрката и мАма слУшам чИнно
(нАй-любИми в мОята душА)
и от грОба бЪрзо се надИгам,
за да трЪгна и да продължА.

ЧУдно чУдо спОмен ште порАжда,
ште живЕе с мЕн на тАз земЯ;
жИв ште бЪда, докатО не кАжат:
– ТОй да свЪрши всИчко съумЯ!

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Сергей Наровчатов
ЧУДО
 
В день, когда навек угаснут силы,
В сердце не останется огня,
Соберутся у моей могилы
Женщины, любившие меня.

В ясный день чуть видный свет заблещет,
И, от горя изжелта-бледна,
Надо мной лучи свои расплещет
Скромная красавица луна.

Частых звезд усеют небо гроздья –
Знают звезды, как я их люблю! –
И сорвутся и помчатся звезды,
Упадут на мать сыру-землю,

И смолистые обронят слезы
Северные сосны в этот день,
Тульские расплачутся березы,
Загорюет волжская сирень.

И, простив мне грубые замашки –
Я ромашки рвал, чтобы гадать, –
Лепестки протянут мне ромашки,
Чтоб меня хоть раз поцеловать.

И, грустя о вольном человеке,
Вольную свою возвысив речь,
Зашумят и забушуют реки:
„Без тебя нам скучно к морю течь!”

И вот тут от края и до края
Всколыхнется русская земля,
Молвит: „Я тебя не принимаю,
Встань, взгляни на долы и поля!

Многое видала каждый день я,
Молода, хоть и стара на вид.
Так же, как люблю я дни рожденья,
Так же не люблю я панихид.

Был ты окружен моей заботой,
Ты ее пока не оправдал...
Поднимайся! И сполна работой
Все отдай, что взял, но не отдал!”

И тогда-то весело и гневно,
Не в пример другим друзьям моим,
Дерзко скажет Ольга свет Сергевна:
– Мы его сейчас же воскресим!

И, смеясь, целуя в обе щеки,
Шепчет дочь, нимало не скорбя:
– Помоги мне выучить уроки,
Двойку получу я без тебя!

Матери и дочке подчиняясь
(Мне всего дороже дочь и мать),
Я рывком из гроба поднимаюсь
Жизнь и продолжать и начинать,

С памятью об этом чудном чуде
Долго я на свете буду жить,
Буду жить, пока не скажут люди:
– Все, что мог, сумел он совершить!

               1955 г.