Подарък Божий

В самия край на есента, съвсем накрая –
какъв ден, Господи, брилянтно-ведър...
Не си ми казвал до сега и аз не знаех,
че ти, скъперникът, си бил и щедър.

Или е тих, забравен летен ден, притулен
случайно по ъглите на килера ти
– бял резен слънчева сърцевина на юли,
делящ сланата утре от мъглата вчера.

Какъвто и да бе денят – като надежда
изгря на хоризонта слънце-злато
в небе-сапфир – да боядисваш в него прежда,
с ветрец-докосване – да я суши в тревата.

А после слънцето се спусна зад баира
като търкулната по стръмното монета
и заизвира от земята здрач, и заизвира,
и пълнобуза румена луна засвети;

и стъклено-прозрачно, на кристали,
като тиара папска островърхо и блестящо
изгря небето над полетата заспали,
над тишината, над стрехите спящи;

и с пълни шепи диаманти украсено,
изпълни мрака с чар и блясък лунен –
през тази юлска-октомврийска нощ вселената
бе звезден остров с приказна лагуна.

Навярно утре ще осъмне зъл и смръщен
светът предзимен, тъй суров и невъзможен,
но този ден и тази нощ са топло връщане,
зърно надежда, светъл лъч, подарък Божий...