Сезони II

На синовете ми Драгомир и Светлозар


И как да ви кажа, момчета, че лятото свърши?
И как да ви кажа, че вече отдавна е есен?
Че клоните цъфнали днес са оголени вършини,
а синият свод на небето е облак надвесен?

И как да ви кажа...
а всъщност защо да ви казвам?
За вас продължава горещото, знойното лято;
за вас зеленее клонакът с листнатите пазви
и пърха в небето на белите гълъби ятото.

Съседът отсреща седи, побелял, под тополата...
Защо да му казвам за есен и капещи листи?
За него снегът е натегнал по клоните голи –
отдавна съседът живее сред зима сребриста.

А двете ми внучки се гонят със смях по поляната
и свети тревата в нозете им пролетно-свежа...
Защо да им казвам за есен от злато ковано,
защо да им казвам за голите клони наежени?

Навярно е сбъркало времето нещо в тефтера си
и тук, на земята, сезоните май са се смесили –
вървите до мен, но живеете в моето “вчера”...

И как да ви кажа, че в мене отдавна е есен?