Нищо ново под слънцето...

Нищо ново под слънцето няма –
кръговратът на дните е вечен,
новините са дребна измама
или факти, забравени вече.

Пустотата лежи до безкрая
и дори пъстротата е сива,
никой нищо за нищо не знае
и скрибуцат щурците фалшиво.

Нищо ново под слънцето.
Нищо!
Но проклетото слънце залязва.
Пламва звездното нощно огнище,
шушне вятърът в нощната пазва.

Падат сенките, мракът припада
и зад облака с бели волани
пламва жълтата лунна лампада,
от небесно сребро изкована.

Хоризонтът на облото рамо
звездна мантия тъмна намята.
Нищо ново под слънцето няма –
нов е целият свят под луната.

Този приказен свят е нетраен,
нереалното в сенките дебне,
но е свят, от магия изваян,
свят на феи и птици вълшебни.

За какво ми е тази реалност,
сред която задъхано крача
през полето по пътища кални
и дъждът над плещите ми плаче;

сред която годините падат
като камъни – грапави, тежки –
и белеят косите – награда
за усилия, рани и грешки...

И самата реалност не е ли
безсърдечна измислена драма
със зеници, от плач избелели?
Нищо ново под слънцето няма!

Нищо ново под слънцето.
Нищо!
Затова и душата ми плаче –
искам дневния свят да разнищя,
за да дойдат луната и здрачът.

Наречете го призрак неясен,
наречете го лудост, измама,
но подлунният свят е прекрасен.

Нищо ново под слънцето няма!