ДА БЪДЕ ДЪЖД

От сушата на чувства и съмнения
разсъхна се душата ми, пропука се,
и аз око притиснах до пролуките
да видя невидяното у мене
- на страстите водовъртежа тъмен,
на поривите пяната кипяща,
гнева да видя, който ме обхваща,
на мъртвите подмоли склона стръмен...

Очаквах пропасти, скали и лава,
и хаоса на лунните пейзажи,
и призрачната сила на миражите...
А беше пусто.
Беше тихо.
Равно.

И аз въздъхнах облекчен.
По пътя
към билото, към хребета заветен,
душата, брулена от ветровете,
бе станала равнинна.
Оня мътен
порой попил бе някъде в дълбокото,
в самата моя същност – там, където
очаквам пак на плуга острието
за нова оран и със нови сокове.

А щом дори една бразда напролет
до дън сърцето буците разкърти
- ще вдигне връх зеленото безсмъртие
на хилядите стръкове наболи.
И ще покълне моят плод в зелено,
защото съм подбирал семената.
Но трябва дъжд да ороси душата ми...

Да бъде дъжд – в полето и у мене!