пастели от октомври

Понякога сънувам още детство
след края на осъмналите пътища.
Като в лошо промити снимки,
падат с тях сухи листа.
И се връщат
в разпилени адреси до чувствата
избледнелите сенки на срещи…

Потъмнява платното от сушата,
а богатите дни в акварела
още съхнат. С болнавата шума…
И додето достига те в слово
проумяваш,че това е живота.
(Днес грундираше в теб
с резки злото,
с малко охра. И много посоки.)
Беше мръсно от лепкави погледи…
И предателски хлъзгаво беше.
В тези сиви от студ коловози
снощи някой разраждаше
детство…

Притъмнява в платното
и тихо…
(все по-далече за тялото…)
в сенки на паднали длани
с камък затискам раната.
Все по-далече от тука…
Само звезди ме приспиват.
Аз ли се върнах. По памет.
В дните на двама щастливи…

п.с.

Няма време…Няма, няма…
Скъсаните ни мечти
капят в сенки на порасли
думи
за едни звезди…
А в лицата, пребрадени
с делничната суета,
бабината прежда съхне.
Търси детската ръка…
да наприда,
да подрежда,
да увие този свят.
Дълго… след душата прашна.
В сън.
Река.
И листопад.