Октомврийско утро

Небе – огромен светло-син балон,
надут до пукване от зъзнещ вятър,
завързан върху стар тополов клон,
на който са окапали листата;
кълбо от здрач и утринен светлик
– едва загатнат, сянка неродена –
с далечно зарево на слънчев блик,
в студен перванш* и в розово-студено.

Зад тъмните прегърбени ели,
зад абриса на старата могила
блуждаят бледи винени мъгли,
гъстеят, вдигат се, набират сила,
додето прогори небесна жар
седефената ципа на зората,
додето слънчев закъснял пожар
огромни алени платна размята.

Но хладно слънце топли есента –
бодливо, хапещо, с лъчи-иглици,
без летния живец, без песента
на отлетели пилигрими-птици.
И всеки лъч е остър жълт бодил,
насочен към балона на небето,
нарочно тънката му плът пробил,
за да се срине долу на решето.

През спуканото свирят ветрове,
но хоризонтът е подложил рамо.

Крепи се още старото небе,
но духа, Господи, как духа само...

___________

* перванш – за цвят – бледо-син с виолетов отенък.