Любовь. Иван Пейчев

Похоже, вчера вечером шёл дождь –
стоят деревья радостны и чисты.
Старинный парк, листву вгоняя в дрожь,
блестит всё так же каплями на листьях.

На лавке сторож, глух и нелюдим,
и спрашивать, наверно, несерьёзно,
что, может, слышал он, как ты с другим
здесь проходила в сумерках под звёздами.

Не бойся, я не брошу горьких слов,
ведь я и сам понять могу едва ли,
как вышло, что расстаться нам пришлось
и почему я выгляжу усталым.

Приснилось нам? Кузнечик стрекотал,
и стали все слова непостижимы.
Так холодна была твоя рука,
а губы сжатые казались мне чужими.

В одно мгновенье стал понятен мне
твой грустный смех – и мир вдруг обезлюдел.
И в наступившей гулкой тишине
я знал уже, что ты меня не любишь.

Что ж, лучше так. Пусть я один теперь,
тебя не осужу я на прощанье.
Задумчивый, иду в весенний день,
и, может быть, печальный...


Любов

Изглежда снощи е валяло дъжд
и затова са весели дърветата,
и паркът винаги един и същ
със хиляди листа и капки свети.

На пейката седи пазачът глух,
ще бъде смешно, ако го запитам
дали е чул, когато ти със друг
си минала под здрача и звездите.

Не се страхувай, няма да съм лош,
и ще разкажа тихо, но на себе си,
защо се разделихме и защо
днес пак съм уморен и малко бледен.

Сънувахме ли? Свиреше щурец,
и всяка дума беше тъй ненужна,
студени бяха твоите ръце,
а устните – затворени и чужди.

И някак изведнъж, за миг, разбрах
смехът горчив и погледа далечен.
В дълбоката внезапна тишина
аз знаех, че не ме обичаш вече.

Сега съм сам, но тъй е по-добре,
разбирам всичко и не те осъждам.
Вървя замислен в пролетния ден,
и може би съм тъжен...