следобедно стихотворение от есента

         “ … не тръгвай никъде в дъжда… ”
                Янко Димов

Не тръгвай никъде
в дъжда,
а остави
лицето си
в съня ми.
Да грее в моята ръка
или в словата
                помежду ни.
Не тръгвай, Обич…
никъде в дъжда.
И не потъвай
в тази монотонност–
на есенни тополи. И лица…
Забравени,
         угаснали гнезда…
Небето – с празният му
                конус…
Не отминавай,
             моля те,
                в дъжда–
сред делничната сива проза.
               
Забил съм Ахилесова пета
в несигурния сипей на успеха.
И в стих търкалям сляп
деня.
До трети бряг…
до някаква пътека.

В едно очакване и зов,
повили нощната ми рана. …
не тръгвай никъде, Любов!
Дори насън -
             не заминавай!


п.с.

Падам.
Или в теб нощувам.
В твоите очи . И тяло.
Сутрин с тебе се сбогувам.
После… всичко става бяло.

Падам …Или съм отминал
дъното на суха вечер.
Ти си в мен
едно глухарче,
прелетяло цяла вечност…

Прагът сякаш е начало
в някаква добра поема.
Тръпне в него
                твоето тяло –
оправдание за  време…

Падам ли…
или отдавна
Ада в себе си съм стигнал.
Ти кажи…И за пощада
заключи от мен
следите.