Йорданка Господинова. Крик души - авт. пер
КРИК ДУШИ
Когда печалюсь от молчания,
вдруг блеск припомню первой встречи.
Ожившее моё сознание
надеется, что время лечит.
Меняют краску даже волосы
с восхода солнца до заката.
Услышать бы оттенки голоса,
чтоб не казалось – жизнь вся смята.
Одной судьбой с тобою связана,
тянулись страстно мы друг к другу.
Но вот как будто кем наказаны…
Кто хитро преподнес «услугу»?..
Я вижу точно, что-то мучает,
обиду прячешь под замками…
Тревожно рядом с мрачной тучею,
свободней в поле, с небесами.
Но распознать ту боль мне хочется,
да прочитать не просто мысли.
А не смогу – любовь закончится,
надежды в воздухе повисли.
Так горько, одиноко вечером
забытой призраком надежды…
Молчанье – крик души доверчивой.
Понять хочу! Быть прежней, нежной.
Когато тишината боли
Йорданка Господинова, България
http://www.stihi.ru/2012/10/01/4889
Понякога боли от тишината –
откраднат спомен от красива среща.
Понякога поемам по следата,
с надеждата, че ще се случи нещо.
В косите ми танцуват стари сенки
с отблясъци на изгреви и залези.
Стрелките на часовника са неми...
С теб времето не можем да опазим.
Животът ни навярно е орисан.
Привличаме се – два магнита огнени,
но миг преди да се докоснем истински
все някой много мъдро ни опомня.
Ти скриваш мъката си зад огради,
вратите са с измислени резета.
Аз тръгвам и потъвам в сто прегради
да търся път през ничии полета.
Какво, че много други ме жадуват
и ме сънуват тъжно в чужди мисли.
Щом аз във твоя свят не съществувам,
остава любовта ни – пепелище.
Следите ми сами потъват в здрача,
загубени сред призрачни надежди.
Понякога и тишината плаче,
и ме боли... завинаги изглежда.
---
http://www.stihi.ru/rec.html?2012/10/03/7046 – отклик автора
Свидетельство о публикации №112100302811