Този тих дъждопад от дърветата спящи
шумоли под краката ти в локви златисти
и се ронят от лятото сухи, изящни,
натежали от спомени есенни листи.
И се ронят над теб, и в косите ти падат,
и покриват на дългите зими среброто –
есента ти отива, ти отново си млада,
но изглеждаш притихнала в здрача,
защото
дюлев лист на ревера ти свети в червено,
на ръкава ти – втори, оранжево-златен...
...сякаш светла жалейка подир погребение,
златен креп по покойник, току що изпратен.
А не е ли така?
И небето проплака
след последното птиче отлитнало ято,
и дъждецът замислен пристъпваше в мрака
след деня-катафалка на мъртвото лято.
Ти си цялата в креп и жалейка златиста
– черен креп на самия сезон не приляга –
сухи локви от капещи есенни листи
позлатяват света и се плискат пред прага.
Жалейка по лятото
© Copyright: Валентин Чернев, 2012
Свидетельство о публикации №112100201783
Свидетельство о публикации №112100201783
Рецензии