по Иван Сотиров
…А дъждът, с остър нокът
в душата ти спрял,
ще дълбае…
ще дели там
до утро
така неделими неща.
Побеляла и лека
отвън ще наднича луната.
И до болка ще пари
в ръката ти нощна
свещта…
И когато на утрото клечката палне
нещо скъпо, отдавна живяло у теб.
Намери нейде стара, измръзнала вяра.
В друго някое дневно небе.
Погали свойта кръв,
предвидливо в юмруци заключил,
неизтеклите спомени
от едно оцеляло море.
Може чудото някак и в теб да се случи-
да забрави на прага ти
зимата
мокро лице…
Доверчиво ръка протегни
и стопли стъпалата и боси.
Суха дреха и дай…
после – чаша от старо вино.
Любовта е дошла.
Не заключвай дъха и с въпроси.
И без думите, там…
в избледнялото есенно фото,
остави да се сгуши
до твойта душа…
есенен триптих
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112092603615
Свидетельство о публикации №112092603615
Рецензии