Есенно утро

Ранно утро е. Хладно е, мокро е. Есен.
Като струна звъни хоризонтът далечен.
По бетонните стълбове лампи обесени
се люлеят под острия вятър обречено.

Този вятър е вързал със възел моряшки
необятното синьо платно на простора
за големия орех.
                И духа юнашки,
и дървото пред къщи е мачта на кораб.

Не на кораб – самата земя е простряла
на далечните облаци сиви платната,
за да тръгне на път след надеждата бяла,
по следите на жаркото весело лято,

на ятата от прелетни птици по дирите –
пилигрими из топлите южни морета,
сред които студените бури не свирят
и не пада сребриста слана по крилете.

Моят орех е сигурна мачта под вятъра,
а небето е здраво тъкано платнище –
пряко тропици, пряко далечни екватори
ще доплава добрата земя като нищо.

Само дето е стъпило слънце в небето,
само дето от вятъра няма и помен,
само дето сред моите смугли полета
есента е реалност, а лятото – спомен.

Аз отвързвам от стария орех простора
– син чадър, от пронизващи вихри отнесен.
Нека дъжд да вали, нека капе отгоре –
ранно утро е, хладно е.
                Все пак е есен...