Това, което цял живот градих,
до камък го окрадоха, човече!
Дърветата, който посадих,
до корен някой снощи ги осече.
Остана ми един разгърден двор,
навръх живота някъде набучен,
и вие иззад чуждия стобор
от мъка престарялото ми куче.
Сега ви гледам с тия две очи,
отдавна преживели всяка клада.
Душата ми, родена да горчи -
вземете я! Поне да ви присяда!
Халал да ви е празният ми джоб
и дворът ми, забравил що е семе!
Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
А Господ Бог и гола ще ме вземе...
Един живот в България
© Copyright: Комедвенска Ники, 2012
Свидетельство о публикации №112091603852
Свидетельство о публикации №112091603852
Рецензии